Рашко Младенов за „Някой е объркал адреса“, поколенията, театъра и човещината

Какво се случва, когато някой попадне на грешния адрес? Понякога това е просто една объркана врата. Друг път обаче се оказва, че хората са попаднали на „грешния адрес“ един спрямо друг.
Именно от тази на пръв поглед проста ситуация започва историята на авторския спектакъл „Някой е объркал адреса“. В него Рашко Младенов се среща с теми като разликите между поколенията, различните ни представи за живота и изкуството и онези разминавания, които понякога се превръщат в урок.

Разговаряме с Рашко Младенов за срещата му с младите актьори, за това как се е родила пиесата, за пътя му от музиката към театъра и за един спектакъл, който според самия му автор все още не е напълно завършен. А накрая – за това какво би искал зрителят да отнесе със себе си, когато излезе от залата.

Как се роди историята на „Някой е объркал адреса“?

Рашко Младенов: Преди няколко години отново активно влязох в професията си и започнах да работя в театър „Сфумато“. Там участвах в няколко представления заедно със студенти на НАТФИЗ и естествено, бях най-възрастният от всички.

Това ме постави на едно място за разликите, приликите, вкусовете и различията между поколенията. Аз се сближих с много от тези деца. Стана ми интересно как те гледат на живота, на изкуството, на смисъла… всичко! И така – лека-полека стигнах до намерението си да изразя това в текст.

Когато започнах да пиша пиесата, имах предвид точно две от тези актриси, с които играех в няколко спектакъла.

Вие споменахте, че работата с по-младите актьори ви е дала много уроци. Какво научихте от тях?

Рашко Младенов: Аз имах доста негативно отношение към младите в изкуството – че са разпилени, че се занимават с 1000 неща, че не отделят очите си от телефоните, че действат прибързано. Но в работата забелязах, че това не е така. Между тези млади хора има такива, които гледат много сериозно на професията си и се отнасят много сериозно към нея. Дори в някои от тях ме възхити енергията им и способността им да се съсредоточат в професията си.

Това промени отношението ми към тях. И виждам, че всички ние, независимо от възрастта – когато знаем какво търсим, знаем какво искаме в тази професия, обичаме я и сме ѝ предани – тогава нещата се подреждат и тогава професията има бъдеще.

А имало ли е нещо, което младите актьори са ви показали като различен подход и ви е накарало да се замислите дали вашият метод не е остарял?

Рашко Младенов: Докато пишех, се съветвах с тези момичета. Сигурно сте забелязали едно от характерните неща в нашето съвремие – нахлуването със страшна сила на чуждиците в българския език. Аз нямам понятие от тях и много малко ги използвам. Почти всички чуждици, които са вътре и които са в езика на младите, са ми казани от тях. От тях съм ги научил.

Но мога да ви дам един много пресен пример.

Ние играхме представлението в Созопол, на „Аполония“, преди десетина-петнадесет дни. Аз работя в „Аполония“ от 40 години и тези, които работим там, живеем на едно място, в едно хотелче, от много години. Тази година още в деня на нашето представление, сутринта в 04:00 ч., хотелчето се запали. Ние, разбира се, успяхме да избягаме. Хотелът изгоря, но на нас ни няма нищо, макар че стана с притеснения, с плачове… След това трябваше да отида сутринта и да започнем строеж на декора, после да имаме репетиция и накрая – представление.

Преди самото представление реших да изляза пред публиката като себе си, като Рашко Младенов, и да разкажа случката с пожара. Това решение го взех две минути преди началото. Аз съм от едната страна на сцената, а момичетата са от другата. Нямаше как да ги предупредя и си викам: „Що да не ги изненадам?“. Обаче се оказа, че това ги е смутило, защото е разрушило и настройката, и пътя на представлението. Самото представление се разклати, което доведе до грешки, до гафове. Малко след като свърши, една от актрисите – Вяра – се разплака и каза: „Ти защо не ни предупреди, как може така?!“.

Разбрах колко това ги е смутило. Това се дължи на моята грешна преценка. Но, разбира се, след това си казвахме много неща. Разминаванията понякога са за урок.

Възможно ли е според вас в някакъв момент различните поколения да превъзмогнат тези разминавания? Или винаги ще трябва да има някакъв „превод“ между тях?

Рашко Младенов: Зависи от хората, зависи от личността, зависи от погледа към живота, вкуса към живота, разбирането за изкуство, усещането. Това са неща, за които няма значение на колко години е човек – той ги притежава или не ги притежава. В същото време има хора, които натрупват опит и не искат да приемат това, което сега идва. И така, всичко зависи от човека.

Вие първо завършвате пиано, а след това актьорско майсторство. Какво ви даде музиката, което пренесохте в актьорската професия?

Рашко Младенов: Половината ми живот мина в музиката, където човек се учи на много неща от малък – на дисциплина, на ред, на трудолюбие. В музиката е много важна организацията. Важно е усещането за ритъм, важно е достигането на емоционалната точка.

На драматичния актьор инструментът е самото тяло, което също има нужда от техническо усъвършенстване – от начина, по който подхранваш духа, до начина, по който изговаряш думите.

При мен нещата се промениха по чисто практически път. Бях приет в консерваторията, но ми беше анулиран изпитът, защото ме пратиха войник. След това се реших да кандидатствам във ВИТИЗ и попаднах на преподавател, който много бързо ме спечели за каузата „театър“. Но музиката и това, което тя ми е дала в детството, е просто страхотен бонус в професията.

Израснали сте в семейство на артисти. Имало ли е момент, в който сте се чудили дали избирате професията сам, или продължавате семейната история?

Рашко Младенов: Аз поне не съм се замислял за това. Баща ми беше актьор, но имаше много несретен професионален път. Беше завършил ВИТИЗ, но заради обстоятелствата по онова време беше изпратен на разпределение в Силистра и пътят му беше много сложен.

Той не искаше аз да имам неговото бъдеще.

Даже ми беше казал: „Ако те видя пред ВИТИЗ, ще ти счупя краката“. А аз си знаех моето – че се готвя за пианист. Майка ми също беше постоянно до мен и много се грижеше за това. После смяната на направленията дойде почти инцидентно. Във ВИТИЗ кандидатствах през 14-те си дни отпуск от казармата и така нещата някак си се подредиха, без съзнателно да съм ги преследвал.

А какво е усещането да играете текст, който сте написали самият вие? Има ли моменти, в които като актьор започвате да спорите с автора?

Рашко Младенов: Има такива моменти. Даже веднага ще ви кажа, че според мен този спектакъл като драматургия не е завършен.

На премиерното представление имаше финал, който беше съвършено друг в сравнение с този, който ние играхме на второто представление и след това в Созопол. И този финал не ми се хареса.

На мен много ми се иска да стигнем до финал, който да се хареса на всички ни в трупата. А сега имаме малко разминаване кой от двата варианта да е. И аз сериозно мисля пак за някакви корекции във финала.

Нашето представление, надявам се, ще се развива и ще се променя. Това е любопитно и интересно за нас, които играем в него, защото ни поддържа будни.

Това представление никога няма да стане рутинно и това ни радва.

 

В материала цитирате композитора Густав Малер: „На нотите е написано абсолютно всичко, с изключение на най-важното“. Какво стои зад тази мисъл?

Рашко Младенов: Както в един текст с букви, така и в един текст с ноти е написана конкретната задача. Но оттам нататък идват емоционалният заряд на композитора, усилието…

Най-важното е вътре в душицата, вътре в сърцето.

В това, което както авторът, така и изпълнителят ще усети, ще открие, ще пресъздаде или ще преоткрие. И затова съм използвал точно тази мисъл в представлението.

Това ли е посланието, с което искате зрителят да си тръгне след спектакъла?

Рашко Младенов: Ами какво да кажа… да отнесе малко човещина със себе си.Това е, което ни липсва в последно време и което все повече ще ни липсва. И тази дума, мисля, че обобщава много неща.

Малко човещина.