Гледам от прозореца. Мекото есенно слънце се отразява във водите на Марица. Зад тополите е нашата гимназия, джамията, камбанариите, тепето на което играехме и се спущахме с шейни дори по най- стръмното без да предполагаме, че там долу е заровен античен театър.
Обичам Пловдив. Не само като роден град, а защото тук слещнах хората, които открехнаха пред детските ми очи тайнствените двери на една неизбродима вселена наречена изкуство.

Още в анимационните филми, които създава през 1960-те и 1970-те години, Иван Андонов се изявява като експериментиращ в различни стилове и техники художник. Въпреки, че след 1971 г. се отдава на игралното кино, Иван Андонов продължава да работи в областта на живописта. В по- ранните му картини се наблюдава една особена конфронтация между условността на един минималистичен реализъм и цветната поетичност на абстракционизма, който в по-сетнешните му творби надделява.
Изкуството на Иван Андонов може да бъде разположено нейде между странните знаци и фигури на Василий Кандински и магичните съчетания на форми, цветове и ритми на Пол Клее, които отварят пътя към абстракционизма, към хроматичната и монохроматична палитра на Марк Ротко и към декоративните емотивни цветосъчетания на Серж Полякоф. Тези аналогии доказват, че изкуството на Иван Андонов е съизмеримо с творчеството на едни от най- видните представители на изкуството на 20 век. Изисканите и добре балансирани абстрактни композиции и богатият колорит превръщат картините му в своеобразни визуални стихове, които биха били гордост за престижни галерии у нас и в чужбина.

Иван Андонов е живописец ,  който във времето се е движил от поетическата реалност до абстрактния конструктивизъм, от декоративната ритмичност до живописната символика. Виждал съм една малка, може би най-ранната юношеска работа, която сама по себе си е  произведение на готов художник, който носи изкуството в себе си! И не по-малко странно е как през годините на един дълъг творчески живот, чистотата на младежките вълнения се е запазила, заедно с увлеченията и експериментите на едно друго време и като проблематика и като духовност. Още на първата младежка изложба /1961 г./ Иван Андонов остана в съзнанието ми с една не голяма работа, наситена като цвят и сгъстена като състояние, по- близко до уроците на модерната  европейска живопис, отколкото до познатата стилистика на изложбите у нас. Той се появи като изграден автор, извън академичното обучение, но с художествено възпитание, което носи култивирания вкус и урците на сериозна пластическа култура. Иван Андонов е художник обсебен от мистерията на цвета, от структурата на живописната материя, от пластическия ритъм и емоционалния живот на картината. Живописец с неспокойно творческо поведение, изискан като пластически език, поетичен и чувствителен като душевност. Художник със свой стил и своя следа в противоречивия свят на пластическото познание. Един истински творец, който трудно се вписваше в агресивната съвременна арт безпардонност, дистанциран от амбициозната посредственост, с чистотата на едно извисено духовно поведение.
Но най-красивото и стойностното за един художник не е изненадата от това, което е постигнал, а непрекъснатото откриване и преоткриване на емоционални и естетически вълнения с които винаги отново и по-новому авторът живее с нас. Намираме се пред подобно явление- Иван Андонов!

Хора на изкуството колкото щеш, но няколко изкуства събрани в един човек, това е рядкост. Актьор, художник, кинорежисьор, сценарист, създател на анимационни филми, естет в широк и тесен смисъл. Иван Андонов беше нагледен примр за разностранна и многопластова особа. По- важно е, че бе отдаден изцяло на различните изкуства,  дори обсебен от магията им. Където и да се намираше, Иван оставаше затворен в своя собствен творчески свят. В режисираните от него филми изпъкваше и доминираше естетиката на художник. С годините живописта изтика другите изкуства и ангажира цялата му същност. Голям асортимент от цветове, където всеки тон застава на определеното си място. Понеже става дума за Иван Андонов, най- силно впечатлен съм от края на живота му. Иван рисува до последно, докато можеше да стиска четката.